Едно лице, което вдъхновява

Едно лице, което те предразполага, едно лице което не познавам. Едно лице, което вдъхновява.

Симон Варсано. Този със завладяващата усмивка и безпогрешното синьо око.

Разнородността и полюсите в зачестилите фото изложби на родната сцена не спират да ме изненадват. От елитния басейн Мисирков и Богданов в СГХГ аз директно и безкомпромисно (безстрашно) се гмурнах в топлите води на изложба помещаваща се на ул. „Будапеща“ 1. „За хората и бездомните животни на София“; какъв по-хубав повод да откриеш къде се намира прословутия Гьоте институт.

40 минути преди да затворят врати се оказвам на втория етаж на въпросния институт. Съвсем сама, живо пиле не прехвърча из тия полета. И навлизаш безстрашен, понеже никой не те гледа, и навлизаш в портретите и ти става едно топло. Петдесет черно-бели рамки заключили в себе си завинаги петдесет загинали в раждане негатива, запечатали топлота и голота на истинност в лицата на 50 известни родни лица. Лица портретирани от окото на Симон Варсано по един необикновено личен начин. Петдесет портрета на родната култура такава каквато никога не е била и няма да бъде. Кадри затрити от съдбата в един пороговски шкаф, отворен точно навреме, за да окуражи отчаяното ни българско племе. Навлизайки все повече в тази неразрушима интимност между една варсанска фотографска душа и петдесет прекрасни лица, хванах себе си в желание да бях имала повече на брои картини в паспорта си през деветдесетте години. Едва първи, втори клас, едва ли съм подозирала за съществуването и на половината от тези лица. И жалко. Но ето ме тук, споделяща своето бреме с тяхното неумиращо време. Делят ни по една рамка, паспарту и стъкло – разбира се изключително подбрани да допълнят, но не и да попречат на красотата и идентичността на запечатания образ! Както е казал Тед Грант относно черно бялата фотография, „когато фотографираш хора в цвят, ти снимаш техните дрехи, но когато снимаш хора в черно и бяло, ти фотографираш душите им“.

Ами това съм аз, съвсем сама на първа среща със Симон Варсано в рая – изложба отново наводнена с черно-бяла фотография, даваща образ не само на портрети, а и на толкова много нюанси на черно-бялото. И започват да ти изкачат познати лица – от телевизията, от театъра, от страници… Познати, колкото и непознати. Тях като други. Липсва маската им на известност в тези рамки. И виждаш истинския талант на твореца зад обектива – те са себе си, без маска, без притеснение – гардът е свален. Само красота и топло покрай мен. Зала, в която трябва да настъпиш сам, интимността между теб и фотографията е неописуема. Виждайки Рангел Вълчанов – бащата, Владо Пенев младежа, момчето – Емил Христов, душата – Крикор Азарян и всяко едно друго лице, обикновено будещо уважение, страхопочитание дори, тук потънало завинаги в едно моментно родено и загинало без време съвършенство между апарат, творец и творба няма как да не се усмихваш. Няма как да не потрепериш в желание да чуеш цялата история, която всеки един портрет разказва…

Както пише Ролан Барт в своята книга за фотографията, „фотопортретът е пресечна точка на сили“.
А повярвайте ми, те тук са много!

Самородни таланти, показали себе си пред обектива на Симон Варсано, умело представяйки тяхната топлина и чистост. Умело постигната цел, която е в пълна опозиция с дългогодишната работа на фотографа в институт „Пирогов“, и суровостта на всеки един тогавашен момент запечатан по десетките му ленти.

Изложба за паметта на една българска красота, посветена на хората и бездомните животни на София. Дано и днешните наши бездомни души по-често намират утеха и дом като този във варсановите запечатани, истински пози.

Констанца Гецова